FacebookGoogle PlusEmail
Close

Благодаря Ви, д-р Хрисчев!

Обикновена благодарствена мисъл, отправена към небето, е по-добра от всяка молитва.

Готхолд Лесинг (1729-1781)

  Използвам думите на моята главна и любяща Подкрепа (жена ми Станислава) по време на лечението ми, за да изкажа благодарност на д-р Васил Хрисчев, моят лекуващ лекар през 2012 в Болницата по Хематология в Дървеница, София, НСБАЛХЗ. Към началото на 2018 г., д-р Хрисчев работи и лекува в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“.

  С уважение и поклон.

 “ Д-р Хрисчев

  Отлагах дълго този пост по много причини, но истината е, че нямах търпение да дойде момена, в който ще седна да го напиша. Независимо какъв беше успеха от лечението, независимо какво ще се случи оттук нататък, аз съм сигурна в едно – изборът ни на лекар.

  Д-р Хрисчев е мъж над 50, висок, с респектираща осанка и бяла коса. Бих го определила като дълбоко интровертен тип, на моменти притеснителен от директния контакт с пациента и човек на малкото думи (това е израза). Писала съм и в предишен пост, че преди да изберем хеметалог, при когото да започнем лечението, бяхме помолили различни приятели, не само в медицинските среди, да потърсят мнение както от колеги медици, така и от познати, сблъскали се с болестта. Седмица по-късно шест човека ми се обадиха с едно име, това на Хрисчев. Реакцията му беше бърза и адекватна от първия ден, изисква биопсия на лимфни възли, на костен мозък и скенер, и след резултатите назначи лечение.

  Чела бях по форуми, че е „темерут“ и че „не говори много“, но това са повърхностни наблюдения, които се заех да опровергая, защото моята мисия в онези дни, беше да извлека колкото се може повече информация от него. 8 месеца вратата му, пред която всеки ден чакат десетки хора, беше отворена за мен и винаги успяваше да ми предаде усещането, че съм добре дошла с дългия ми списък от въпроси, които имах за него. Често го заварвах да стои прав, с гръб към врата и с ръце в джобовете на дънките, които носи под бялата престилка, загледан през прозореца в нищото. Понякога прекъсвах цигарената му почивка пред входа на болницата и говорехме на крак, а друг път го гонех по коридорите, където се спираше да ме изчака търпеливо, за да ми повтори за сетен път: „Сега сме тук, движим се по план, лекуваме го момчето. Болестта е лечима, не се тревожете.“ Никога не ми казваше повече, отколкото трябваше да знам в даден момент, не ми съставяше план „какво ще правим, ако това не подейства“, не ме поглеждаше в очите и рядко се усмихваше. Спомням си първата му усмивка, как мога да я забравя! Появи се 4 месеца след първата химия, когато видя първите контролни резултати от новата трепано биопсия и скенер, които показваха, че лечението действа и вървим в правилната посока. Много пъти ми се е искало да седнем и да си говорим с него, надълго и широко, в детайли и подробности за всичко, което се случваше тези месеци – за лечението, за хранителните добавки, за очакваното, за възможностите, за после, но това, което получавах, беше точно толкова, колкото трябваше да получа в този момент и нищо повече. Тогава си мислех, че не ми дава пълна информация, ядосвах се, че говори малко, но Сега съм му благодарна за това, благодарна съм му, че в онзи момент той не ме уплаши, не ме стресира, не ми обеща. Професията му е да лекува, бих добавила, че това му е и призвание. Прави впечатление на отдаден на пациентите си лекар и на човек стоящ над житейската, материална, светска суета. Лишен е от всякаква меркантилност и държа да се знае, че никога, по никакъв начин не са ни искани пари било то по официален или неофициален начин.

  Преди 2 дни бяхме при него, за да му покажем резултатите от ПЕТ скенера и последната биопсия на костен мозък. Зарадва се много, официално обяви втория рожден ден на М. и ни стисна ръцете, като мигаше учестено и избягваше да ни погледне. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа, че го обичам. За мен, 8 месеца, този човек беше Господ на земята и нищо, никога няма да отнеме това усещане от мен и благодарността, която изпитвам. Благодаря му, че беше човек преди всичко, че вървеше наравно с нас, че беше истински, дори накрая, когато каза: „Не искам да се видим отново, но никой не е застрахован от повторение.“, че ме държеше здраво стъпила в настоящия момент на лечени и не ми позволяваше да го изпреварвам, или да се вкарвам във възможни бъдещи ситуации. Благодаря, че не ме лиши от вярата ми, а я подхранваше и небеше циник. Благодаря, че ми върна М. излекуван и в пъти по-добро физическо и психическо състояни от това, в което го прие. И в съзнанието ми отекват последните му думи към М.: „Живей като здрав!“

  Да Ви се връщат добрините, д-р Хрисчев!“

Споделете страницата: