Да оцениш живота

**Оценяване на живота (лична история)**

Имтиаз разказва за диагнозата си лимфом на централната нервна система (ЦНС). Първичният лимфом на ЦНС е рядка форма на неходжкинов лимфом, който засяга само мозъка.

Това е превод на статия от последното издание на списание “Lymphoma matters – пролет 2021“, което можете да намерите в раздел “Библиотека” и да свалите в електронен вариант на английски език.

Аз съм Имтиаз и това е моето раково пътешествие. Аз го наричам пътешествие, защото с късмет, постоянство и решителност, аз не съм просто пътникът, а водачът.

Преди почти 3 години, когато бях 46, бях диагностициран с агресивен не-Ходжкинов лимфом в мозъка ми. Симптомите бяха там около шест месеца преди това: бях започнал да забравям и непрекъснато се чувствах уморен. Честно казано, нямам спомен от този период.

Диагнозата беше шокираща, но не се паникьосах

Да се разболее от рак не е нещо, което бих пожелал на някого, но аз научих толкова много за себе си чрез това.

Казаха ми, че ще трябва да започна лечението с химиотерапия почти веднага. Докато седях на болничното легло, осъзнах колко истинско беше това. Огледах се наоколо и видях, че е пълно с мъже от всички възрасти и всички ние споделяхме една и съща причина да бъдем там. С течение на времето опознах някои от тях, както и клиницистите и медицинските екипи.

Питат ме как се справих, особено при положение, че моят тип лимфом беше един от най-трудните за лечение. Истината е, че бях на 46 години и имах добър живот с изключителен партньор, невероятни братя и сестри и чудесна майка, която беше починала, за съжаление, но ме беше вдъхновила с нейната сила и издръжливост.

Имам страхотно семейство

В сравнение с по-младите хора, които срещнах, и които се опитваха да се справят със собственото си лечение, почувствах, че съм бил такъв късметлия да съм стигнал толкова напред в живота си, без да съм имал сериозно заболяване. Това ме накара да оценя повече от всякога това, което имах.

По време на химиотерапията нямах апетит и можех да почувствам как тялото ми реагира на нея. Гледайки пръстите си, кожата върху тях беше опъната като на наденица, а тялото и лицето ми се подуха. Имах ужасна диария и винаги бях уморен, но знаех, че трябва да приемам лекарствата.

Понякога излизах за глътка чист въздух и сядах извън болницата, все още прикрепена към системата с капкомера. Гледах хората как минават в колите си, автобусите, с колела или пеша. Мислех си колко късмет имаха те за това, че просто се справяха по някакъв начин и продължаваха с живота си.

Моят партньор Ага беше невероятна

Тя ставаше в 6 часа сутринта, за да отиде на работа и след това идваше да ме види в болницата в 18:00 и оставаше до 21.30 часа. Имам шест сестри и двама братя. Моето прекрасно семейство идваха и ме посещаваха, а подкрепата, която ми дадоха, беше невероятна.

В последната част от лечението ми беше казано, че ще имам нужда от трансплантация на стволови клетки. Стволовите клетки идват от мозъка в костите ви. В моя случай те ми пробиха таза, за да ги извлекат, което трябва да призная, беше доста болезнено. Тъй като последната ми химиотерапия щеше да унищожи имунната ми система, стволовите клетки в крайна сметка щяха да ми осигурят нова имунна система. Но докато имунната ми система се възстановява, това щеше да ме направи много чувствителен и податлив на инфекции.

Четвъртата ми и окончателна химия беше най-силната. Косата ми опада и се чувствах много зле. Отслабената ми имунна система означаваше, че трябваше да избягвам инфекции, така че прекарах един месец в отделението в изолатор.

В това отделение имаше месингова камбана с надписана табела. Надписът приканяше пациентите да я ударят звучно три пъти, когато лечението им е завършено. Това беше сигнал, който другите пациенти в изолираните боксове можеха да чуят и да им вдъхне кураж, че могат и те да преминат през това и да стигнат до края на лечението.

Лечението ми продължи, но в края на краищата консултантът каза, че съм свободен да си отида. В този момент не осъзнах какво се случва.

Моят рак беше изчезнал

Чак когато напускахме болницата, осъзнах, че беше останало нещо, което трябваше да направя. Върнах се до камбаната, хванах връзчицата и я ударих толкова силно, колкото можах. Исках другите пациенти да разберат, че съм успял. Лекарите и медицинските сестри излязоха в коридора, за да видят кого изписват, а аз не мога да изразя колко съм благодарен за тяхната помощ.

Излизането от болницата беше в прекрасен слънчев ден, но се чувствах доста отпаднал. Питах се защо ми беше позволено да оцелея. От медицинските сестри и съветниците научих, че това състояние е известно като “угризения на оцелелия” и представлява състоянието, когато сте изпълнени с вина за това, че сте успели да преминете и оцелеете.

Минаха седмици, а не можех да се отърся от това потискащо чувство. Бях насочен към консултант към Macmillan център. Мисля, че това, че някой ми обясни това състояние ми помогна изключително много. Завръщането в семейния ми дом беше невероятно и това да съм там с всичките ми братя и сестри беше магическо.

Да приключа с лечението на рак беше може би най-лесната част. Цялото ми тяло и ума бяха уморени. Консултантът от Macmillan каза, че може да отнеме години, за да се върна към предишното ми ниво на добро състояние, тъй като всеки е различен. Все още се опитвам да го постигна.

Какво научих

Това, на което раковото ми пътешествие ме научи, беше да оценявам живота, музиката, природата и всичко около мен. Също така ме научи, че дори и да се караме помежду си понякога за глупави неща, важно е да изгладим нещата впоследствие.

В ремисия съм вече около две и половина години. Знам, че моят рак може да се върне. Ако го направи, аз ще бъда готов.

За моята трансплантация можете да прочетете на страница “Моят рецидив и трансплантация”. Прочетете и други истории на пациенти в раздел “Истории за надежда“.
Искате ли и Вие да сте Посланик на надежда? Искате ли да сте човекът, който посява надежда в сърцата на хората, които преминават през лечение? Пишете ми на contact@limfom.info и разкажете историята си!