Своята история на бивш пациент с рак на кръвта споделя 35-годишната жена – активист и доброволец към Българско сдружение „Лимфом”.
Заболяване: лимфом на Ходжин
Лечение: химиотерапия и лъчетерапия
В ремисия от: 2010-та година.

Мариета Стойнева разказва: 
На 25 годишна възраст ми откриха рак на кръвта

Десет години по-късно съм щастлива и живея нормално въпреки лимфома. Имам и дъщеричка на 4 г.

 – Г-жо Стойнева, кога ви диагностицираха и какви бяха симптомите на вашето онкохематологично заболяване?

 – Преди 10 години ми поставиха диагнозата лимфом на Хочкин. Тогава бях на 25 години. Не бях чувала за тази болест, даже казах на мои познати да проверят в интернет за „лимфом на Хичкок”. Не бях запомнила името на заболяването. Аз съм от онези момичета на около 20 години, които обикновено се разболяват от лимфом на Хочкин. Имах увеличени лимфни възли и чести изпотявания. Почти шест месеца не се знаеше какво ми е. Мислех си, че е някакъв грип. Ако знаех, че това са симптомите при рак на кръвта, щях веднага да се обърна към хематолог. Направиха ми обща кръвна картина и един от лекарите, с който се консултирах, предположи, че е хематологично заболяване. Отидох при специалист-хематолог, направиха ми биопсия на увеличения лимфен възел и се оказа, че е Хочкинов лимфом.

  Изследванията ми направиха през януари и много бързо се организирах да започна лечение. На 19 февруари беше първата ми химиотерапия.

 – Каква беше първата ви мисъл, когато чухте диагнозата?

 – Че ще умра, а още нямам дете, не съм си завършила бакалавърската степен в университета, че няма да завърша и така желаната от мен магистратура. Това ми бяха страховете.

 – Как се справихте в тази ситуация?

 – Обадих се на моя преподавателка по психология, която практикува и психотерапия, да ми даде някаква литература, за да успея да се измъкна от ситуацията. Не исках да потъвам в депресия. Психоложката ми каза, че щом самата аз искам такава литература, няма да потъна.

  След това със своето чувство за хумор ми помогна и съпругът ми. Не ми даваше да изпадам в мрачни настроения. Понеже повръщах често, когато ми вливаха химията, той ме утешаваше с думите: „Сега разбрах защо змиите не обичат чужда отрова”. (смее се)

 Приятелите също ме подкрепиха. Ние слушаме метъл, по-тежък вид рок музика и характерни за нас са дългите коси. Момче и момиче от приятелите ми, на които казах, че имам рак на кръвта, в знак на съпричастност си обръснаха главите. Девойката учеше медицина и вече е лекарка. По това време получавах неочаквани подаръци от хората около мен и всички ми казваха мили думи.

 Най-ценният подарък беше куче – тигров боксер. Впоследствие разбрах, че тези кучета много често умират от ракови заболявания. Получих тигровия боксер точно когато правех първата химиотерапия. А 4 – 5 години по-късно, когато ми направиха ПЕТ-скенер, с който установиха, че всичко ми е наред в изследванията, кучето ми умря внезапно. Просто беше поело от мен рака. То си беше куче с мисия. Дойде при мен в най-тежкия период от живота ми и една седмица след като приключи всичко лошо, той умря.

 – А колко време продължи вашето лечение?

 – От февруари до ноември – химиотерапия и лъчетерапия. Минах през класическата терапия. Помня, че препаратът, с който чистеха в помещението за химиотерапия, миришеше на люляк. И сега, като помириша люляк, ми навява много лоши асоциации. Но пък мъжът ми с присъщия си черен хумор всяка пролет ми подарява огромен букет с люляци. (смее се) Важното е, че съм добре. След такова заболяване над 90% от хората живеят нормално. Едва сега си давам сметка, че са минали 10 години, защото не съм ги усетила.

 – Имахте ли проблем да забременеете и да родите дете?

 – Не. Отидох при моята химиотерапевтка с въпрос дали може да родя дете. Тя ми каза: „Действай” и два месеца по-късно бях бременна. Нямаше дълъг период на подготовка. Просто се случи. Скоро дъщеря ми ще навърши четири години. Разбира се, научихме и нея да слуша метъл. Тя е изключително сензитивно дете, което дава много любов на останалите, дори и без те да искат понякога. Винаги ще дойде да те погали, да те прегърне. Носи пантофите на баба си, за да не се навежда. Много е грижовна.

 – Какво се случва в групите за взаимопомощ на пациенти с рак на кръвта?

– Характерното за хората в групите за взаимопомощ е общият проблем, в случая онкохематологично заболяване. Когато чуват как други хора са преминали през заболяването, те го преживяват и телесно, и като емоция. За пациентите е много благотворно да видят и чуят например мен като човек, който е преборил такова заболяване. Това им дава вдъхновение и успокоение да продължат напред.

 Важно е, след като имаш диагнозата, да ти бъде показан алгоритъм, стъпка по стъпка какво следва, за да се стигне до излекуване. Но аз лично не съм искала подробности и медицинска обосновка. Имах пълно доверие на моя лекар. (Вижте страницата “Животът след лечението“)

 По време на лечението успях да завърша – първо бакалавър със специалност „Здравен мениджъмънт”, а след това взех и магистърска степен. Бях си обещала по време на лечението, че след като оздравея, ще помагам на други хора с онкохематологични заболявания. Затова записах магистратура „Артистични психо-социални практики”. Това е терапевтичният метод на Джейкъб Морено, чиято основна насоченост е терапевтична работа с групи пациенти.

 В момента хората, на  които помагам, предпочитат да започнем първо с индивидуална терапия. Може би защото в обществото битува мнението, че това е срамно. В малките населени места се пази тайна, само най-близките знаят, че човекът е болен. Затова повечето хора с онкохематологични заболявания имат нужда от личен разговор. Но пък предимството на групите е, че болният вижда други хора със същия проблем и чува от тях много лични неща, които са му минавали през ума. След това пациентите, които са участвали в този вид групова терапия, си тръгват с лекота в сърцето и отново искат да дойдат. А това е показател, че групите наистина помагат.

 В интернет пространството има и група за взаимопомощ (в dir.bg) (има такива групи и във фейсбук – вижте ги тук) . Правим срещи онлайн на хора с всякакъв вид рак. Така че, ако някой иска помощ, той ще ни намери. В сравнение с времето преди 10 години, сега пациентите много по-лесно могат да открият хора с техния проблем и да достигнат до нужната им информация.

 Психологическата помощ е много важна и за самия пациент, и за най-близките му хора, за да взимат адекватни решения за бъдещето си. Факт е, че лечението е успешно. Ето ме, 10 години по-късно – щастлив човек, който живее напълно нормално.

#ПосланикНаНадежда | #ИновацияЗаЖивот | #ВсичкоЗаЛимфом

Мара КАЛЧЕВА
Вестник „ДОКТОР”, брой 23, 2018