FacebookYouTubeEmail
Затваряне
Велислава-Донкина

Психотерапията за хора с рак на кръвта е безплатна

Велислава Донкина: Психотерапията за хора с рак на кръвта е безплатна

Интервю на сайт Портал на пациента

Септември е месецът за борба със злокачествените заболявания на кръвта. По този повод разговаряме с клиничния психолог и психотерапевт Велислава Донкина – ръководител на Звеното за психологична и немедицинска грижа в Националната специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания (НСБАЛХЗ) в София.

– Г-жо Донкина, какво представлява психологичната грижа, която оказвате на пациентите със злокачествени заболявания на кръвта? На какъв етап се намесвате – след като пациентите биват диагностицирани или само по време на лечението?

– Това са две коренно различни ситуации – когато човек за първи път чува диагнозата си и когато болестта вече е регулярна част от живота му и трябва да се справя с нея. Има разлика и между ситуация, при която лечението дава добър ефект, и при обратното. Това са различни състояния, които предизвикват различен отговор у хората.

Идеята на подкрепата, която получават в нашето Звено за психологична и немедицинска грижа, е пациентите да успеят да посрещнат, да понесат всички специфични за ситуацията чувства, мисли, преживявания – някои от тях са така наречените кризисни реакции. Когато човек се сблъска с тежко заболяване, дори само със съмненията за него, които след това да бъдат отхвърлени, това е особено преживяване, което изважда човек не само от обичайния начин на живот, но и от обичайната представа за себе си. Защото в този момент се торпилира едно основно наше допускане – че тялото е част от теб самият, че то ти служи и в него си на сигурно място. Това е свързано с потенциалната заплаха за край на живота, която всички хора изключително трудно преживяваме.

Кризисната реакция може да се показва по различен начин и невинаги е ясно видима за човек, който не е специалист. Тъй като лекарите имат много други важни задачи – да поставят правилно диагнозата, а след това да подсигурят максимално бързо влизането в лечение, те обикновено нямат време да говорят с пациентите така, че да ги подкрепят психически. Плюс това в България липсва обучение на лекарите как да говорят с пациентите в такава специфична ситуация.

Когато са в криза, хората реагират особено. Те невинаги могат да се съобразяват с нормите, да се държат възпитано и да бъдат отворени към някои типове медицински интервенции. Това трябва да се знае, за да може да се осъществи пълноценен контакт с пациентите. И понеже лекарите не са обучени точно за такава подкрепа, се намесваме ние психолозите и психотерапевтите. Ние сме специалистите, чиято роля е да бъдат насреща – нека се изразя образно: с “ума си и сърцето си”, за да бъдем в помощ на човек, който преживява толкова силна криза.

В психотерапията отдавна е известно, че най-добрият начин да бъде удържана и преодоляна кризата е да има срещу теб някой, който се интересува от тебе, да се опитва да разбере какво ли е да бъде на мястото, на което си, да си представи какво чувстваш и мислиш в момента, да говори с теб за това. Смъртта е част от живота, но дори напомнянето за нея чрез някаква телесна увреда или загуба, ужасява свяко човешко същество. За жалост нямаме избор. Ние трябва да се адаптираме към мисълта, че сме смъртни, за да можем да продължим да живеем.

– Всеки пациент ли може да мине на разговор с психотерапевт?

– Всички, които постъпват за лечение в нашата болница, минават през т.нар. първоначален скрининг. Това означава, че те се срещат освен с лекаря си и с психоаналитичен терапевт, с когото могат да поговорят. Идеята е не само да имаме диагностична представа какво се случва със психиката на пациента, за да планираме адекватна подкрепа. Не по-малко важно е всъщност пациентът да бъде посрещнат и подкрепен в процеса му на адаптиране по един човешки, нормален начин към условията в болницата. Така болницата се превръща в малко по-човешко място. Болниците са създадени за хората, но всички знаем, че колкото и приветлива като интериорно пространство, колкото и известна с добрите си специалисти да бъде една болница, колкото и учтиво да ни посрещнат, в нашия ум болниците винаги остават зловещи, травмиращи места. Ние винаги ги свързваме с идеята за болка, заплаха и трудности. Важно е този процес на боледуване, изследване, диагностициране и след това на лечение да бъде „очовечен” за нашите преживявания, да се превърне в нормална част от живота.

– Какво следва след първоначалния психоаналитичен скрининг?

– Възможно е да се планират поредица от продължаващи психотерапевтични срещи, включително и след изписването от болницата. Заявка за консултация може да правят самите пациенти, но по-често го правят техните лекари, когато видят, че човек реагира и преживява нещата по-тежко. Заявка може да правят и близките, с които също се работи. Освен това имаме програма с участието на така наречените „розови дами“. Те са доброволки и не е задължително да бъдат психолози, въпреки че конкретно нашите розови дами са психолози, което е голям плюс.

Напълно доброволно те отделят от времето си, за да го споделят с пациентите в болницата. Говорят с тях за деня си, за музика, за литература и за каквото има интерес отсреща, за всичко, което би помогнало на пациента да се чувства по-добре. Имаме библиотека, от която човек може да заеме книга. Ако тя много му допадне, може да си я отнесе у дома, стига да остави друга.

Нашите лекари и административен персонал сами дариха книгите за тази библиотека, както и розовите ни дами. Всичко това е начин пациентите да се чувстват в свои води, да се чувстват нормално. Така те могат да възприемат болестта си не като нещо, което ги вади от живота, а като нещо, което е естествена, макар и неприятна част от техния житейски път.

– Какво съветвате близките за това как да се държат с пациентите?

– Емоционално на близките много пъти им е много по-трудно, отколкото на самите пациенти. Това означава да съпреживяваш със свой много близък и любим човек – родител, дете, съпруг или съпруга, близък приятел. Когато болестта не се случва на теб самия, изпитваш безпомощност. Това прави придружаването на близък в борбата с раково заболяване не по-малко трудно и тези близки също имат нужда от подкрепа. В нашето общество битуват всякакви неверни представи за това как да се държим с болния – че не трябва да се говори за болестта с него, че ако му се каже истината, това ще го обезкуражи, че трябва да се правим на безчувствени, защото нашият близък ще се разстрои, ако ни вижда, че се притесняваме и страдаме за него. Но опитът с годините работа показва, че криенето на истината и на истинските чувства само допълнително натоварва и близките, и болните.

Колкото сме по-непосредствени и искрени в контакта си, толкова е по-нормално, здраво и подкрепящо за всички. Разбира се, може да се подбират думите, с които да общуваме с нашия близък, но те да бъдат честни и откровени дори когато се притесняваме или страдаме, е начин да оставаме с истината за себе си и живота си. Защото чувствата не убиват, те са наша естествена част и може да се научим да се справяме адекватно с тях. Ако боледуваме и виждаме близките ни да са разстроени и да плачат, това няма да ни изненада. Напротив – това е потвърждение, че не сме сами, че някой е загрижен за нас и съпреживява нашите чувства. Още повече, че колкото и да се прикриваме, близките ни познават и разбират, че нещо се случва.

Много пъти заговорите между близките и лекарите да не казват истинското състояние на пациента всъщност го натоварват повече, вместо да научи истината и да опита да се справи с нея. В крайна сметка пациентите винаги усещат и знаят какво е реалното положение. Затова много по-адекватна подкрепа даваме, ако говорим за заболяването – всеки от нивото на собствената си компетенция, и дискутираме какво е най-добре да се прави в тази ситуация. Лекарите – от гледна точка на медицината, близките – от гледна точка на това, че най-добре познават болния, психолозите – от гледна точка на това, че знаят повече за начина, по който работят човешкият ум и емоции.

Когато не се страхуваме от собствените си чувства и бъдем истински, това облекчава всички и отваря много други възможности, които иначе държим затворени пред себе си.

– Понеже психоаналитичните сеанси са доста скъпи, кой плаща за тази терапия в онкохематологията?

– Психоанализата е не само скъпа инвестиция, тя е в някакъв смисъл „бутикова“ психотерапия. Начинът, по който работи, изисква дългосрочно посвещаване на една връзка с терапевта, но и на опит да установим връзка със самите себе си. Да разберем кои сме и защо сме тези, които сме. Да си позволим да бъдем това, което сме. Психоаналитичното обучение изисква от един клиничен психолог дълго и скъпо образование. От всички видове психотерапия психоанализата е най-изискващата към самите специалисти като професионален ценз.

Изисква се много предварителен терапевтичен опит в сферата на психоаналитичната психосоматика – научна и терапевтична сфера, която има изключителни традиции и достижения, особено в приложната сфера на тежките физически страдания и в която ние започваме систематизирани обучения за колеги в България.

Точно затова ние сме много горди, че можем да предложим толкова качествена и високо специализирана психологична подкрепа. Услугите на този тип грижа са абсолютно безплатни за хоспитализираните пациенти на онкохематологията. Болницата поема разходите. Ако човек не е пациент на нашата болница, също може да се възползва от услугата. Имаме програми, които са отворени към абсолютно всички пациенти, независимо къде са диагностицирани и къде се лекуват. Освен това, ако човек иска да посещава регулярно психотерапия, може да я заплаща на касата на болницата на символична цена. Ако някой реши да посещава психотерапевт, дори не психоаналитик, навсякъде другаде цената би била многократно по-висока. Ние сме се постарали да адаптираме цената за психологическата грижа за онкологичните пациенти, защото те обикновено не могат да работят, имат много разходи и финансовото им състояние не позволява да заплащат за такава услуга. А дори най-квалитетната наука в крайна сметка се прави, за да бъде полезна за хората!

Автор: Портал на пациента

Споделете знанието
Създател на сайта. Преминах лечение за лимфом на Ходжкин през 2012 и постигнах ремисия, но през 2013 получих рецидив. Тогава минах през 2 курса химиотерапия DНАР и aвтoлoжнa тpaнcплaнтaция нa cтвoлoви клетки. Сега съм доброволец към Българско Сдружение Лимфом, подкрепям други пациенти и поддържам този сайт. Повече за мен можете да прочетете в меню "За мен". Аз съм Посланик на надежда. Можете да ми пишете на мейл адрес contact@limfom.info

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуванЗадължителните полета са маркирани с *


The reCAPTCHA verification period has expired. Please reload the page.

Вижте още:
Трансплантация на хемопоетични стволови клетки…