Краят на лечението е едно ново начало. Това е момент, който е толкова красив като първите минзухари напролет след тежка и сковаваща зима. Това е възможност да започнете на чисто. Като кръстопът, на който можете да спрете, за да преосмислите и преподредите живота си. Една тибетска мъдрост гласи, че именно болезнените преживявания са тези, които помагат да засияе още по-силно светлината на щастието. Дълбочината на нашето страдание може да се окаже решаващо за силата на радостта, която ще ни завладее впоследствие.

 Според Дезмънд Туту (носител на Нобелова награда за мир за 1984), страданието може да ни озлоби, а може и да ни облагороди, всичко зависи от това дали можем да открием смисъл в него. Когато страданието ни се струва безсмислено, лесно можем да се озлобим. Но когато успеем да намерим дори частица смисъл или възможност за израстване в него, то ни облагородява. Ако разберем какво трябва да научим и оценим от него, по-лесно ще преминем през тежките моменти и ще излезем от тях обновени и облагородени.

  Споделям с вас речта на един психолог, в която можете да намерите думи на подкрепа и да разберете по-лесно онзи момент след края на лечението, когато сте изправени пред началото на новия си живот.

Реч на д-р Питър Харви,
Kонсултант клиничен психолог
Leeds Teaching Hospitals Trust

 След като лечението приключи – тогава какво?

  Представете си скоростно влакче в увеселителен парк. За някои от вас картината ще е вълнуваща и забавна, за други от вас – като мен – ще я приемат за ужасяваща и трудно биха повярвали, че разумен човек би се подложил доброволно на мъчението да бъде возен с висока скорост и при голям дискомфорт по такъв начин. Въпреки това, избрах този пример, за да представи процеса на диагностициране и лечение на рак. На влакчето в увеселителния парк ще бъдете закопчани и изпратени в ужаса, знаейки, че няма нищо, което можете да направите, докато не се покажете разтърсени и поочукани в другия край. Преминавате като си наведете главата и се справяте с него по най-добрия възможен начин. Едва след това, когато отново усещате твърдата почва под краката си, можете да погледнете назад с удивление и да видите какво сте изпитали, и да се възхитите на смелостта си.

  Това е аналогия за онова, което се случва след диагностицирането и по време на лечението. Краят на возенето е еквивалентен на края на лечението. И това е мястото, от което искам да започна – след приключване на лечението и от момента, в който можете да започнете, малко по малко, да се справяте с всичко, през което сте преминали и с всичко, което предстои. Може би ви се е наложило да издържите месеци лечение със скалпел, химио- или лъчетерапия, докато най-вероятно ви е станало зле от цялата работа, както буквално, така и метафорично. Сега е времето да се излекува както тялото, така и ума. Това, което се надявам да направя, е да разгледам по-подробно този процес и да отправя призив на този критичен етап да се обръща повече внимание, отколкото се е обръщало в миналото.

  Искам да очертая рамка, в която да разберем какво се случва. Първата част от тази рамка е процесът на възстановяване, който трябва да се премине. За мен това се случва на три етапа: възстановяване, укрепване и реабилитация. Аз правя това разграничение, за да представлява различните етапи, които трябва да бъдат преминати и завършени, преди да се продължи към следващия – всеки един от тях се гради върху другите, макар че между тях няма непременно ясна разделителна черта.

Възстановяване

  Нека да разгледаме всеки от тях по ред, като започнем с възстановяване. Широко е разпространено убеждението, често правилно, че лечението на едно заболяване има за цел да ви накара да се почувствате по-добре. Един от многото парадокси на рака е, че по-често, лечението ви кара да се чувствате по-зле. Това не е изненадващо – ние режем, понякога обезобразяваме, инжектираме ви с отровни и мощни химикали, подлагаме ви на опасни лъчи, всичко това в името на лечението. Агресивността и силата на леченията са необходим отговор на силата на болестта, разбира се, но тази сила оставя своя отпечатък по други начини. Тези интервенции поставят огромни физически натоварвания върху тялото. Често времето за възстановяване от едно лечение до друго е незначително.

  Самото лечение може да ви затрудни да спите и да ядете правилно – две важни части от системата за защита и заздравяване на тялото. Някои от леченията изцеждат енергията ви толкова много, че всичко, което можете да направите е да сложите чайника за чай на котлона. Добавете към това емоционалната бъркотия – справянето с влиянието и последиците от диагнозата, несигурността, рязката промяна, допълнителната тежест, която смятате, че налагате на семейството и приятелите си, загубата на толкова много аспекти на вашето ежедневие. Емоционалният стрес може да изстиска енергията ви до такава степен, до каквато може и тежка физическа активност. След всичко това чудно ли е, че се чувствате изцедени и изчерпани, без ресурси или запаси от енергия? Много често срещам хора, които по съвсем разбираеми причини искат да се върнат към това, което са правили преди диагностицирането, но се оказва, че се препъват още на първото препятствие, просто защото всичко им идва в повече. Според мен обаче, колкото и безпроблемно да е било вашето лечение и колкото и добре да сте толерирали различните гадости, на които сме ви подлагали, абсолютно необходимо ви е известно време, през което просто да презаредите, тялото ви да закрепне и заздравее. Това е нужната основа, на която да изградите възстановяването. Няма конкретен правилен начин или определена продължителност на време за това. Може да са няколко дни или няколко седмици – колко дълго ще продължи, зависи от вашето здравословно състояние преди вашата диагноза, възраст, интензитет, честота и продължителност на вашето лечение и т.н. Отделете си толкова време за укрепване, колкото смятате, че ви е необходимо. Възстановяването е първата стъпка в процеса на възвръщане към познатите, ежедневни дейности.

Укрепване

  Следващият етап е укрепването. Думата има корен, означаващ “да стана силен” – доста подходящ при обстоятелствата. След като презаредите батериите си, можете да започнете да изграждате физическата и емоционалната си сила. Отново няма установени правила или насоки за това колко време може да отнеме, но аз твърдо вярвам, че пропускането на този етап създава проблеми по-късно.

  След като се възстановите и укрепнете, тогава имате основите и енергията, за да започнете да правите онези неща, които искате да направите – и може би да спрете да правите онези неща, които не искате да правите. Спомням си пациентка на мой колега, която, след като завърши лечението си за рак на гърдата, помоли за помощ „… да сложи в ред работата, брака и рака си – в този ред“. След осем сесии тя бе решила да смени работата и съпруга си. Вашата реабилитация може да не е толкова драматична или толкова бърза, но зад този по-скоро клиничен термин се крие цял набор от важни теми.

“Връщане към нормалното”

  Може би една от най-критичните, в това отношение, е фразата “връщане към нормалното“. Дълбоко вярвам, че ако се приеме прекалено буквално, тази фраза може да се превърне по-скоро в пречка, отколкото в помощ и в тежест, която възпрепятства напредъка. Моята причина да вярвам в това се основава на наблюдението, че веднъж чута, диагнозата на рака никога не може да бъде забравена. Каквито и да са вашите прогнози, каквито и да са надеждите ви, каквато и да е вашата индивидуалност, в момента, в който узнаете, че имате рак, животът ви се променя безвъзвратно. За много хора чувството им за сигурност и безопасност е подкопано, надеждите им за бъдещето са компрометирани, тяхното доверие в света им е пропаднало. Ще се върна към процеса за справяне с това, но за сега просто искам да призная, че „да се върнем към нормалното“, сякаш нищо не се е случило, е малко вероятна надежда. Но, разбира се, в тази фраза се крият редица други стремежи и послания. Целият процес от диагностика, през лечението до завършването, е напълно и абсолютно необичаен. В продължение на месеци животът ви е погълнат от това, което трябва да изглежда като безкраен поток от клинични посещения, от убождания, от сканиране и пункции, от чакане и наблюдаване, от сбъднати или попарени надежди. Животът ви е бил ръководен от други, управляван от нечий друг график. Имаш всички основания да искаш да се върнеш към нещо, което е под твой контрол, твое управление, обратно към нещо познато. Въпреки това, да се опиташ да направиш това, когато толкова много се е променило, е трудна, ако не и невъзможна задача. Тънкостта е как да си възвърнете контрола и стабилността в един вече променен свят. Реабилитацията, следователно, е процес на възстановяване и припомняне на старите умения, придобиване и усъвършенстване на нови, които да ви позволят да живеете така, както искате.

 И така, какви са задачите, които трябва да бъдат изпълнени, за да преминем през процеса, който съм очертал?

 Възстановяване на доверието във вашето тяло

  За много от вас, вашият рак ще e бил открит, докато сте се чувствали добре и здрави – или чрез някаква програма за скрининг, чрез изследване за друго заболяване или за сравнително безобиден симптом. Възможно е да сте имали малък, ако изобщо сте имали някакъв, период от време, когато сте се почувствали болни или сте имали много тревожни симптоми (знам, че това не е вярно за всички, но това все пак е общоприето преживяване). И тогава чувате диагнозата, тази дума, която завинаги ще бъде гравирана в паметта ви. Как е възможно във вас да е болестта, от която толкова много хора се страхуват, без да се чувствате болни? Това е още един от многото парадокси на рака. Със сигурност, ако сте болни, тогава трябва да се почувствате зле? Това не продължава дълго, обаче, защото тогава започва лечението, а за повечето хора това е моментът, в който започват да се чувстат зле. Всички видове лечения променят тялото ви по един или друг начин, понякога завинаги, друг път за период от време, който трае много по-дълго от самата терапия. Едно от последиците от всичко това е, че може да загубите вяра в способността си да разпознавате, когато нещо не е наред с вашето тяло. В края на краищата, може да не сте успели да раберете, че ракът се е развивал във вас и тялото ви вече е значително променено, така че сте се сдобили с цял набор от нови и необичайни усещания за опознаване. Това е най-силно изразено в периода след лечението, когато тревогите все още са високи и несигурността в пика. Тази подутина означава ли, че ракът се връща отново? Какво означава тази болка? Трябва ли да се върна в клиниката, за всеки случай? Такива притеснения са напълно разбираеми при тези обстоятелства. Правилата са се променили и трябва да научите нов начин за справяне с болките, подутините и бучките, върху които не бихте се замислили преди да бяхте започнали всичко това. Всичко това би могло да се влоши от възприемчивостта и свръхчувствителността ви към тези промени. Ще бъдете нащрек за тях, както никога досега. Това е комбинация от това, което вероятно ви е било казано да правите от персонала, за да се следите, и вашите собствени истински безпокойства и страхове.

  Предишните незначителни и доброкачествени телесни промени, сега ще се преувеличават и тълкуват в резултат на непосредствено минало преживяване. Важно е да държите това под контрол и да си наложите да управлявате страховете си. Например, ако болката трае повече от няколко дни или се влоши, ако има симптоми, свързани с мястото на операцията за повече от определена продължителност, тогава може да се наложи да се обадите на Вашия лекар. Вашият консултант и специализирана медицинска сестра ще могат да ви дадат насоки за това, което според тях ще бъде важно. Докато много хора, с течение на времето, съвсем естествено се научават да управляват това неприятно и страшно преживяване, някои няма да успеят да го направят, особено ако винаги сте били “малко по-притеснени” за вашето здраве. В този случай мисля, че е важно да имате много открити разговори с консултант ви, GP-то ви или специализирана медицинска сестра за това, как можете бързо да получите достъп до експертно мнение, без да имате чувство, че досаждате. Точно както сте опознавали тялото си докато сте растяли, така започвате отново да го изучавате в по-късен етап.

  Възстановяване на доверието в себе си

  Не мога да ви изброя колко хора, от всички сфери на живота, са ми казвали, че едно от най-трудните последици от болестта и лечението им е загубата на доверие. Изглежда няма значение, дали сте жена или мъж, стар или млад, дали имате висококвалифицирана работа или сте пенсиониран. Ракът успява да изравни тези различия. Разбира се, един от най-големите проблеми с доверието е, че никой друг не може да ви го даде: не можете да накарате Вашия лекар да напише рецепта за него или да го купите в бутилка от супермаркета. Получавате увереност, като правите неща и развивате чувството си за самочувствие – но как да започнете, когато не сте достатъчно уверени? Много е лесно да се хванете в саморазрушителен и сковаващ кръговрат, от който изглежда, че няма бягство. Точно защо това се случва, не е съвсем ясно. Част от него вероятно се дължи на чувството за неконтролируемост и на опита от безсилието, които ракът и неговото лечение пораждат.

  Друг фактор, който несъмнено ще допринесе, е чувството, че светът вече не е сигурно място – че сте уязвими и изложени на риск. Това може да се прояви по много начини, но един, който изглежда особено влиятелен, засяга ваканциите. Много хора смятат, че това, което наистина ще е хубаво в края на лечението, е една истинска ваканция. Вие или вашите роднини може да планирате почивка много скоро след края на лечението. Но когато става въпрос за това, когато свършите, може би перспективата не изглежда толкова привлекателна в края на краищата. За много хора периодът непосредствено след лечението е белязан от истинските усещания за несигурност и не желаят да се отклонява твърде далеч от дома или от лесния достъп до медицинска и сестринска грижа. Освен умората и изтощението, усещането, че не сте напълно в безопасност, е силно – достатъчно силно, за да развали една почивка или ваканция. Съществува и усещане, че не можете да си позволите да погледнете твърде далеч в бъдещето, че планирането твърде далеч напред си има собствени притеснения и страхове. Вашият времеви хоризонт е бил разбираемо ограничен до следващото лечение, следващия час в клиниката. Може би сте живели ден за ден досега и да преминете внезапно към планиране за шест месеца напред, изглежда твърде трудно. Смятам, че моментът, в който някой може да очаква с нетърпение планирането на ваканция, е ключов знак за възстановяване. Това не винаги се случва бързо и често не толкова бързо, колкото хората биха искали, но се случва. Едно от нещата, които ще съветвам хората да направят, е да планират кратки пътувания – дори на два часа от дома, към познати места. Ако могат да направят това без прекалена тревожност, може би няколко пътувания за малко по-дълго – но не и с преспиване. Когато и това е направено, можете да планирате да прекарате една нощ далеч, но не много далеч – и така нататък, постепенно да се надграждате, стъпка по стъпка. И този модел е ключът към много аспекти на програмата за реабилитация, която ще възстанови както физическата, така и емоционалната сила – стъпка по стъпка.

  Много по-добре е да си поставите лесна цел, която знаете, че можете да постигнете и в крайна сметка да кажете на себе си – “Това беше лесно, бих могъл да направя повече от това“, вместо да отивате твърде далеч и да чувствате, че сте се провалили. Разчупете всички задачи от живота си на лесно управляеми парчета – стъпка по стъпка – е изпитана рецепта за успеха. В ентусиазма ни често забравяме колко сложна и трудна работа е този живот, и го осъзнавате само когато трябва да се върнете обратно във въртележката. Понякога мисля, че животът е като да се състезаваш в Олимпийски игри – но тъй като го приемаме толкова често за даденост, забравяме колко изискващ и труден може да бъде, дори и на най-обикновено, ежедневно ниво.

  Да разширим тази аналогия и да си представим, че всички ние сме олимпийски спринтьори, които са претърпели сериозни наранявания. Няма да обмислим да се върнем към бягането на 100 метра, докато не се възстановим напълно. Ще започнем една умерена програма за трениране, като започнем с леки разходки, а не спринт. Връщането към живот трябва да се прави по същия начин. Постепенно укрепване и надграждане, докато дойде важният момент.

  Разбира се, един от другите фактори, допринасящи за липсата на увереност, е несигурността, която носи ракът.

  Да живееш с несигурност

  Това е един от най-трудните аспекти на живота с последиците от рак. Ще забележите, че съзнателно избягнах използването на фразата “да преодолеем” несигурността, защото реалността е, че това е нещо, с което трябва да живеем и да управляваме, а не “да преодолеем”. За тези от нас, които не живеем с тази заплаха, с този Дамоклев меч, е почти невъзможно да усетим какво е истинското чувство. Най-близкото, за което мога да се сетя, е фраза, която често се използва и като шега – “Ще се видим утре, освен ако не ме сгази автобус”. Разликата между онези, които живеят със заплахата, че ракът може да се върне и тези, които са свободни от нея, е, че вие сте видели автобуса, но не знаете дали ще успее да спре навреме. Докато някой успее да ви даде 100% гаранция, че ракът ви е напълно изчезнал, и че никога няма да се върне, дотогава онази досадна разяждаща тревога ще присъства.

 Веднага след края на лечението, тези страхове може би  ще са най-силни, съчетани с липсата на доверие във вашето тяло и липсата на увереност, които може би изпитвате. Нормално е да се чувствате по този начин, и достоверността и силата на вашите чувства трябва да бъдат признати от всички около вас. С течение на времето може би ще откриете, че ужасите, вдъхновени от несигурността, намаляват и остават някъде назад в мислите и ума ви и не са вече на преден план. Въпреки това, може да не им е нужно много, за да се върнат – клинични посещения, важни етапи и юбилеи, високопоставени знаменитости с рак – всички те могат да служат като силно напомняне за това, през което сте преминали и усещането може да ви залее с пълна сила. Изненадващо би било, ако това не беше така. Невъзможно е просто да “оставиш всичко зад себе си и да забравиш за случилото се“, както някои от вас може би са били призовани да направят. Полезно е да балансирате разбираемите си песимистични и страшни мисли, като си припомняте всички полезни коментари, които вашите лекари и медицински сестри са направили. Това са конструктивни алтернативи, които не ви карат наивно да гледате откъм “светлата страна”, а са реална спирачка на също толкова реални страхове. Това ме води към следващата задача.

  Справяне със света

  Няма нужда аз да ви казвам колко полезна може да е една мила дума или акт на подкрепа. Също така, няма да ви трябват напомняния за това колко болезнени и нечувствителни могат да бъдат някои други думи и коментари. Вече цитирах една фраза, която бих класирал не само като невъзможна, но и безполезна, и нечувствителна – „да се опитате да забравите всичко случило се и да го оставете зад себе си“. Това, разбира се, е което човекът, който ви го казва, иска да направите, но би могло да доведе до значителни затруднения в общуването ви, ако вие искате да говорите за тревогите си, докато те искат да се държат така, сякаш нищо не се е случило. Въпреки че е важно да се признаят страховете и тревогите на другите хора, това често провокира прекалено оптимистични или прекомерно успокояващи изявления, които не ги прави по-лесни за понасяне. Повечето хора трябва да се защитават срещу неволно болезнената или грубо нечувствителната забележка. Много от вас ще се научат да се усмихват любезно, когато някой ви казва в очите “Боже мой, изглеждате наистина добре“, когато всъщност се чувствате ужасно. Повечето хора мислят, че ракът е като другите заболявания – след като лечението е приключило, болестта е излекувана и след това сте “по-добре”. Както знаете твърде добре, ситуацията с рак е безкрайно по-сложна от този опростен подход. Имате право на личен живот (така че не е нужно да казвате на хората всичко) и имате право да казвате на хората какво ви помага и какво ви наранява. Това може да е много трудна задача с някои хора, които се обиждат лесно, но от гледна точка на собствената ви защита мисля, че си заслужава – защото вие си заслужавате.

  Възвръщане на управлението и контрола

  Това е последната задача, която надгражда върху всички задачи, които съм описал по-горе. Това е алтернативата за връщане към нормалното, мястото, за което казах, че не може да бъде преоткрито. Намирате се на едно ново, понякога страшно място, което няма предишната сигурност и структура, и откъдето отново трябва да погледнете на света. Това не означава, че трябва да промените всичко и дори може да означава, че няма да се наложи да променяте нищо. Един от начините да мислим за това е да използваме още една аналогия. Повечето от нас имат някакъв план за живот, който малко или много е проработил. За някои хора това е много подробен маршрут, който идентифицира какво и кога ще правят. За други от нас, по-скоро това е един неясно начертан план на равномерен растеж и понякога странни стремежи. Но след като се сблъскате с животозастрашаващо заболяване, по някакъв начин картата става още по-неясна, понякога дори празна. Това е ужасяващо преживяване – накъде да вървите насетне, когато не виждате бъдещето?

  За някои хора това е шанс за преразглеждане и промяна на живот им. Разбирането, че животът е твърде кратък, дава възможност да решите какво искате да представлява живот ви. И нищо не може да ви спре да кажете, че искате животът ви да е това, което е бил преди или да кажете, че искате да обърнете всичко наобратно и да станете световен шампион по скок с бънджи. Всеки ще намери свой собствен маршрут и свой собствен път, а хора като мен ще оказват подкрепа и помощ по време на този процес.

  За да обобщя досега, това, което се опитах да направя, е да предложа краят на лечението да е началото на нещо друго – процес на възстановяване, който трябва да бъде управляван и насочван. Парадоксално, от психологическа гледна точка, това може да е най-предизвикателното и най-трудното време за всички. Това е време на огромна психологическа уязвимост, когато хората могат да почувстват, че са се разпаднали и просто не могат да се справят повече. По време на лечението се справяте с живота възможно най-добре, защото трябва да го направите. Може да не се чувствате комфортно или да не ви е лесно, но по някакъв начин се справяте. През това време често има голяма подкрепа, докато се занимавате с очевидни и конкретни страхове. След лечението, изведнъж сте сами с толкова много заплахи, но тези заплахи са по-малко очевидни и неотложни. Много често хората откриват, че в моментите, в които се отпускат, усещат, че не могат да се справят и не управляват нещата правилно. Всичко това се случва във време, в което те – очевидно – трябва да са в състояние да се справят по-добре, защото напрежението е по-малко. Но какво вече споменах, стресът не е по-малък, просто е различен. И тъй като може би сте изтощени и изхабени, способността ви да мобилизирате още повече енергия е компрометирана. И това, което влошава картината е, че може би си позволявате да мислите в детайли за някои от нещата, които сте затворили дълбоко в съзнанието си – особено за бъдещето и за това, което се е случило с вас. Така че, често има чувство за смут, липса на последователност в разбиране за себе си, а и за света.

  Според мен, това е моментът, в който необходимостта от някакъв вид подкрепа, за да се говори за някои от тези въпроси, е най-силна. Може да ви е необходимо известно време, за да се отворите пред някого (не е задължително да е човек като мен, въпреки че би могло), на когото имате доверие, да размислите върху това, през което сте преминали, и да започнете да го поставяте на правилното място в личната история на живота ви.

  Не съм говорил много за настроението и как то е свързано с всички други фактори. Съществува сложна връзка между настроението и всички въпроси, за които споменах. Ако се чувствате без настроение, няма да ви е лесно да правите каквото и да било, самочувствието ви ще бъде ниско, а нивото ви на самокритика – високо. Има два вида чувства, които обикновено възникват по време на завършването на лечението, за които трябва да говорим. Първото от тях е чувството за изоставяне. И то е много смислено. В продължение на много седмици, ако не и месеци, голям брой хора, които са взели присърце здравето и съществувуването ви, ще полагат грижи вас. Може и да сте се срещали с други пациенти и роднини, с които сте си разменяли истории и от които по един или друг начин, сте усещали подкрепа. Винаги е имало някой, който да провери болките или неприятните симптоми. Имало е рутина, структура, с кояти сте свикнали. После изведнъж всичко авършва. Един от моите пациенти го описва по следния начин:

“Имах усещането, че ходя по въже някъде нависоко и няма за какво да се хвана. Чувствах се така, все едно щях да падна в бездна.“

  Такива чувства на самота и изоставяне по никакъв начин не са критика, отправена към хората, които се грижат за вас. Това е просто отражение на факта, че сега те трябва да се съсредоточат върху онези, които започват процеса, който сте завършили вие.

  Вторият набор от чувства, които изпитват някои хора, е чувство на разочарование, че те не се чувстват много щастливи в края на лечението, а по-скоро се чувстват разочаровани. Това може да е в подчертан контраст спрямо това, което са очаквали. Как така не изпитах очакваното щастие? Има редица разумни обяснения. Едно от тях е, че лечението всъщност не е приключило, тъй като може все още да изпитвате ефектите от него, ако и самото то да е завършено. Може да продължавате да посещавате клиника за проследяване, а аз вече споменах и несигурността, и чувството за заплаха, които могат да продължат и след края на лечението. Съществува и фактът, че може да бъдете напълно емоционално изчерпани, което не оставят много възможност за неограничен екстаз. Освен това по-силно ще сте очаквали отсъствието на нещо неприятно, отколкото пристигането на нещо приятно. Затова аз не съм изненадан от изненадата на пациентите от липсата на радост при завършека на лечението.

  Но не всичко е мрак и тъга.  Ще има моменти, в които ще се събуждате, чувствайки се по-добре, отколкото предишния ден, и този бавен процес постепенно ще се промени, докато един ден се събудите толкова добре, че ще осъзнаете колко ужасно е било всичко. Не забравяйте, че в продължение месеци, може би, ви се е налагало да живеете ден за ден при най-трудните и предизвикателни обстоятелства. Може да не сте били в състояние да се насладите на онези неща, които обикновенно ви харесват, може да ви е засегнато усещането за вкус и мирис, желанието ви за храна да е унищожено от гаденето, способността ви да излизате да е била ограничена от липсата на енергия. Но сега сте освободени от рутината на лечението, от внезапните и ограничаващи странични ефекти на това лечение, и можете да започнете да се измествате в друго пространство. Отново бих подчертал принципа „стъпка по стъпка“. Важно е да изграждате новия живот постепенно, така ще увеличите максимално шансовете си за успех. Малки, лесно постижими цели ще бъдат строителните тухли на вашия успех.

  В заключение, искам да се опитам да обединя някои от тези размисли и теми в съгласувана рамка. Това, което се опитах да направя, е да предам усещането, че краят на лечението може да бъде толкова труден, колкото всяко друго преживяване. То се усложнява допълнително и от дълбоките физически и емоционални удари, на които сте били подложени. Освен това, подкрепата, която сте имали до този момент, вече не е налична. Обосновах се, че имате всички причини да се чувствате изплашени и извън контрол по това време, но и другото, което също се опитах да направя, е да ви накарам да вярвате, че можете да управлявате този процес по начин, по който да избегнете някои клопки. Възстановяването и укрепването на силата ви – физическа и емоционална – е задачата, която е най-важна. Това е вашата основа. Затова отделянето на време, дали сам или с някой друг, да помислите за това, къде искате да отидете оттук, може да ви даде усещането за контрол, което не сте имали по време на самото лечение. Една част от това е процесът да намерите правилното място на етапа, в който сте се лекували от рак, в живота ви. В продължение на месеци то е доминирало, упражнявало е контрол. Сега е моментът да започнете дългия, бавен процес на поставяне на този етап в правилното кътче в живота ви – без да забравяте за него, без да отричате важността или силата му, без да се преструвате, че това не се е случило. То трябва да бъде включено във вашия собствен модел на живот и опит по такъв начин, че да не се намесва повече, отколкото е необходимо. Можете да го настаните и да го асимилирате в себе си, без да се съгласявате с него.

  Процесът на размисъл може да ви изправи пред избора къде да отидете оттук. Точният път, който ще изберете (или онзи, който вече сте избрали) е изцяло въпрос на личен избор и обстоятелства. Някои от вас ще станат доброволци, ще помагат на другите да работят и да управляват групи за подкрепа, ще станат активисти в областта на онкологичното здраве – други ще искат да загърбят напълно тази част от живота си и ще се дистанцират от това преживяване. Може да имате ограничения за това, което можете и не можете да правите, и с това трябва да се свикне. Участието в Лондонския маратон може да не е мечта за всеки и би се оказал физически невъзможен за някои, но има и други стремежи и надежди, които ще ви вдъхновяват по време на живота ви. Сега може да е времето да ги прегледате и да направите някои избори – някои може да останат мечти, други ще бъдат по-малко важни от преди, трети ще придобият по-голяма стойност, а четвърти ще станат реалност. Те са само и единствено ваши за сбъдване.“

 Това е редактирана версия на речите, които са били произнесено от д-р Харви на Годишната конференция на онко групите за самопомощ през 1999 и 2002 г. Авторът е бил клиничен психолог до пенсионирането си през 2007. Работил е с онко пациенти в продължение на 15 години, първо в Бирмингам, а след това в Лийдс, Великобритания.

Източници:
Преведена версия: www.workingwithcancer.co.uk
Разширена версия: www.livingwell-cancer-support.org.uk

 Превода и поста създадохме заедно с моята любима жена, която беше и моята най-голяма Подкрепа по време на лечението ми, а и след това. Блог за нейните емоции като грижовник можете да намерите тук – www.canfight.blogspot.com. Заглавната снимка е от детето ни, което неизбежно стана част от борбата с болестта и беше свидетел на всеки един момент от нея.

 Благодарност и обич към двете.