Велислава е смела млада жена, която реши да сподели своя разказ, за да вдъхне кураж на други, които сега се лекуват.
Заболяване: лимфом на Ходжин
Лечение: 6 курса химиотерапия и лъчетерапия
В ремисия от: началото на 2017-та година.
“Животът не те чака дълго да се изправиш след буря. Трябва да успееш сам да продължиш.”
Казвам се Велислава, на 26 г. съм. Това е разказ за моята лична история и житейския сблъсък, който имах с лимфома.
Всичко започна преди 3 г., в началото на 2015, когато посетиха личния си лекар заради съмнително подуване в областта на шията. След приемане на антибиотик по негова преценка, проблемът не се реши и последва препращане към хематолог. От там започна и цялото неприятно преживяване. При проба с биопсия и около 7 дни стресово изчакване за резултат, се установи, че диагнозата е лимфом на Ходжкин, стадий 2. За първи път чувах подобна диагноза. При следващите срещи с хематоложката ми, всичко започна да ми се изяснява по-добре.
Разбрах, че е злокачествено заболяване, за щастие в начален етап.
Настаниха ме в клиника в гр. Варна за около 10 дни, след което започнах периодичните вливания. Всичко се случваше толкова бързо, не знаех какво да мисля. Вливания търпя трудно, като фигура съм доста слаба, всички неща, които съпровождат химиотерапията бяха кошмарни. Повдиганията, лошото състояние, отпадналост и т.н.. Психическият срив също е част от всичко, дори на моменти повече от другия.
Родителите ми ме водеха на вливките, те са и хората, които бяха неотлъчно до мен. Те бяха моята опора.
Никога ме ми е минавало дори през ума, че може да ми се случи нещо подобно, да премина през такова изпитание. Всичко беше трудно и тежко, но има 3 момента, които сякаш са запечатани най-дълбоко като спомен в мен занапред.
Първият е, когато лекарите дойдоха на първа визитация при мен при постъпването ми в клиниката. Обсъждаха общото ми състояние и моят лекар завърши с думите “.. започваме курса, и нека Господ е с нея!“. А лекарят ми не беше от най-приказливите, точно затова съм запомнила точно тези думи.
Другият момент е, когато по време на вливанията, нивата на левкоцитите ми бяха с повишени / понижени стойности, което в последствие разбрахме, че се дължи на самите химии, които ми вливаха. Но тогава това изплаши страшно много както мен, така и майка ми, която се разплака пред мен. Плачех и аз, но съвсем тихо, не исках да я разстройвам още повече. И въпреки всичко и казах – „Спокойно, това е временно, всичко ще се оправи!“ Така и беше, след като докторът ни разясни причината.
Третият момент е свързан с външния ми вид, който се промени. Когато останах със съвсем малко количество от косата си, мой роднина премахна остатъците с машинка за подстригване. Мисля, че не плаках изобщо. Та това е просто коса, имах къде-къде по-важни битки в момента. Но все пак ми е останало като преломен момент от тогава. Имах перука, но предпочитах да бъда с кърпа. Понякога имаше хора, които ме гледаха странно след като се разминехме, което не беше приятно, но в крайна сметка важни бяха хората до мен.
Не съдя никого, всеки вижда света през своята призма. Но никога не си подготвен за някои моменти. Колкото и да ти е било тежко, животът не спира, за да се настрадаш ти. Той си продължава. С малко мъдрост, трябва да намериш свой си начин на продължиш.
По време на лечението си повтарях само положителни мисли, естествено имаше и черни мисли, но гледах да са минимални. Вярвах в Бог, в силата на Богородица. В такива ситуации, човек трябва да вярва в нещо. Това е половината от битката, както и повдигащи духа мантри, които да си повтаряш, когато ти е зле.
След терапиите преминах и през лъчелечение, а след него и ПЕТ скенер. Това беше в началото на 2017 г.. От тогава ходя периодично на прегледи, изследвания, по-рядко и на скенер. Като всички други, опитвам се да продължа напред от там, където бях спряла. Това е голяма пауза, за която е нужно време и настройка, при мен все още е трудно на моменти.
Има дни, в които се гледаш в огледалото и се питаш „Това аз ли съм?“. Да, това си си ти, същият, просто ще станеш по-силен от всякога.
По време на лечението и след това имах проблеми най-вече на емоционално ниво. Вероятно погледнато отстрани, хората смятат, че си безкрайно силен, но това съвсем не ти се струва така, когато преминаваш през нещо такова. Всички чувства, мисли и усещания в теб са безкрайно объркани, преминаваш през хиляди емоции. Много пъти ми се е искало да споделя всички свои мисли, точно в най-трудните моменти. Олеква ти, когато споделиш и разкажеш какво ти е отвътре, и има кой да те разбере.
Може би, когато всички свърши, осъзнаваш, че наистина си бил силен.
Имам чувството, че още ми е трудно на моменти. Понякога не мога да се съсредоточа лесно или съм разсеяна. Не знам дали може все още да се дължи на терапиите, но според мен при всеки човек, преминал през лечение, периодът е различен и може да продължи дълго. Ставало ми е криво без видима причина, предполагам депресията също е неизбежна дори след дълъг период от време. Понякога чувствам, че се уморявам бързо, което също не знам дали може след толкова време да е последица или късен ефект от лечението.
Иначе не мисля за лошите неща, не мисля и за страха, може би много рядко се появява. Все по-рядко гледам да се връщам назад. Работя, излизам с приятели, със семейството си съм най-близка, и така ще е винаги. Те ми вдъхват опора за напред. Така е по-лесно да продължиш. Чувствала съм се различна на моменти, сякаш нещо не е същото от тогава. Но лека полека свиквам с всичко наоколо и с живота, а Животът не те чака дълго да се изправиш след буря. Трябва да успееш сам да продължиш.
Искам да предам своите добри мисли на всички, които тепърва започват своята битка. Нищо не е случайно, може би е трябвало да преминем през това. Понякога в забързаното ежедневие не осъзнаваме, че се ядосваме за дреболии. Хубавото тук е, че лошото преживяване ще ни държи над тези неща. Затова не трябва да се забравя такова преживяване. То учи повече от другите.
Желая на всички кураж от сърце и подкрепа от семейството, то е най-важното в тези моменти.
Велислава В.
